Втората индо-пакистанска война е въоръжен конфликт, воден между Индия и Пакистан в периода август – септември 1965 г. Той започва с пакистанската операция ?Гибралтар“, която има за цел да проникне в Джаму и Кашмир и да разпали въстание срещу индийската власт там. Индия отвръща на този ход с пълномащабна военна атака срещу Западен Пакистан. Седемнадесетдневната война води до хиляди жертви и от двете страни и включва схватки с бронирани машини, както и най-голямото танково сражение след Втората световна война.[1][2] Военните действия между двете страни приключват след примирие, уредено от ООН, и дипломатическа намеса от Съветския съюз и САЩ. То е формализирано с Ташкентската декларация от 10 януари 1966 г.[3] Голяма част от войната се води от сухопътните сили на двете държави в Кашмир и по индо-пакистанската граница. В хода на военните действия се мобилизират много войски, а повечето от сраженията се водят между пехотни и бронирани формирования със значителна подкрепа от въздушните сили.
Индия разполага с надмощие над Пакистан към момента на подписването на примирието.[4][5][6][7] Макар двете държави да се сражават до достигане на равно положение, конфликтът се разглежда като стратегическо и политическо поражение за Пакистан,[8][5][9][10] който нито успява да разпали въстание в Кашмир,[11] нито да получи значителна подкрепа на международно ниво.[12][13]
На международната сцена, войната се разглежда на фона на глобалната Студена война и води до значителни геополитически промени на субконтинента.[14] Преди избухването на войната, САЩ и Великобритания са главните съюзници на Индия и Пакистан и са техни главни доставчици на военно оборудване и чужди помощи за развитие. По време на конфликта и след него, както Индия, така и Пакистан се чувстват предадени от липсата на подкрепа от страна на западните сили за съответните им позиции. Тези чувства на измяна се подсилват от налагането на американско и британско ембарго върху военната помощ за двете страни.[14][15] В резултат на това, Индия и Пакистан започват открито да развиват близки връзки, съответно със Съветския съюз и Китай.[15] Възприетото като негативно отношение на западните сили по време на войната продължава да засяга отношенията на Запада със субконтинента дълго време след приключването на конфликта.[16][17][18]
↑Dijink, Gertjan. National Identity and Geopolitical Visions: Maps of Pride and Pain. Routledge, 2002. ISBN 9781134771295.
↑ абMcGarr, Paul. The Cold War in South Asia: Britain, the United States and the Indian Subcontinent, 1945 – 1965. Cambridge University Press, 2013. ISBN 978-1-139-02207-1. с. 331.
↑McGarr, Paul. The Cold War in South Asia: Britain, the United States and the Indian Subcontinent, 1945 – 1965. Cambridge University Press, 2013. ISBN 978-1-139-02207-1. с. 315.
↑McGarr, Paul. The Cold War in South Asia: Britain, the United States and the Indian Subcontinent, 1945 – 1965. Cambridge University Press, 2013. ISBN 978-1-139-02207-1. с. 325 – 327.
↑ абMcGarr, Paul. The Cold War in South Asia: Britain, the United States and the Indian Subcontinent, 1945 – 1965. Cambridge University Press, 2013. ISBN 978-1-139-02207-1. с. 324 – 326.
↑McGarr, Paul. The Cold War in South Asia: Britain, the United States and the Indian Subcontinent, 1945 – 1965. Cambridge University Press, 2013. ISBN 978-1-139-02207-1. с. 350 – 353.
↑McGarr, Paul. The Cold War in South Asia: Britain, the United States and the Indian Subcontinent, 1945 – 1965. Cambridge University Press, 2013. ISBN 978-1-139-02207-1. с. 360 – 363.
